Човекът и душата

     Ето го Човекa,

     заплата днес е взел,

     след тежък труд и пот

     към вкъщи е поел.

     На кръстопътя спира,

     в джоба пипа си парàта.

     Вътре нещо го напира.

     Това е тя, Душата.

     Знайно е от памтивека –

     за крехката е все борбата.

     Дори и не усетил той, Човекът,

     двама му приседнали на рамената.

     От ляво –  ангел белоснежен,

     от дясно –  дяволът космат.

     И тъй, почти небрежен,

     започнал наглият рогат:

     - Заплата взел си, знам,

       цял месец бъхти сам.

     - Иди сега във механата,

       наливай в чашите вино.

     - Дай му малко на душата.

     - С приятели се почерпи,

       изкарай до зори!

     - Комар дори играй,

       пък има и жени!

     - Не му мисли, не му мисли!

     Дочул на дявола словата,

     разперил белият криле

     и трепетно замолил той Душата

     с надежда лошото да спре:

     - Поспри се, стой, недей,

       дечица имаш вкъщи, хей!

     - Дрешки да им купиш и храна!

     - Да плащаш парно, ток, вода!

     - До прозорец чака те жена,

       любимото ти куче до вратата!

     - Не искаш ти, нали,

       на всички да раниш сърцата!

     Какво решил Човекът,

     кого послушала Душата?!

     Или са още там на онзи кръстопът

     и там ще бъдат, докато има го Светът!