Човекът с велосипеда
Той пак е сам, педалите върти.
И пътят му един и същ върти се.
С побратим вятър – в жилите им ври
кръвта на дух свободен. И на скитник.
Убежище и дом е пустошта –
тук всеки камък – спомен за огнище.
Върти напред – безумният ни свят
притегля го във лапите си хищни.
Две-три надежди в раницата свил,
молив – в картина чувствата да плисне,
парици – ден измама да плати
и думи-огън – светещи искрици.
Ръцете му не спират – две длета –
ръце на майстор – винаги заети –
коват, поправят, зидове градят –
палатите на хорската суетност.
Морето го привлича със магнит –
в прегръдките му раните лекува.
Рапани ли по дъното лови?
Русалки ли по устните целува?
Очите му изтичат по жени,
(нали и той човек е, простосмъртен).
И не за плът плътта му го гори,
но няма кой душата му да кърпи.
И после пак педалите върти.
Във къщи го очакват рой невести.
Вода им носи, с обич ги пои,
а те му готвят гозбици небесни.
А утре-то е работа на Бог.
И само днес реално съществува.
Светът – вертеп. Нощта е крехък брод –
спасява го от скритата му лудост.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Разсъмване. Очакване. Кафе.
Невестиците в кошера нагледа.
И пак върти педалите напред –
на живия живот велосипеда.
© Светла Илиева All rights reserved.
