Чужда синева
Къде си в тази стихнала безоблачност?
Намери вятър, за да долетиш
и в шепите си синева ми носиш...
Нима решил си да ме задържиш?
Но вече някак си не ми подхожда...
Отдавна свлякох звездния сатен –
над дрипите на голата си кожа
обличам само земния си ден.
Защото твърде дълго бях въздушна
(и нищо, че в съня си пак летя).
Повярвай ми, аз вече нямам нужда
да ме даряваш с чужда синева.
Тя си подхожда само с леден блясък
и може би с фалшива суета.
А в моя поглед, сред горещи пясъци
се е събрала толкова тъга,
че може само с водопадни пръски
да блика като стенеща река.
Светът ми се побира в чаша дързост
и в две-три глътки лична свобода.
Ала сега, щом долетял си с вятъра,
пусни в небето тази синева.
Аз и без нея те обичам пламенно –
не наранявай с милост любовта!
© Йорданка Господинова All rights reserved.
