Цигулката на вятъра
Снежни друмите светят, нощем стъпките бдят,
трупат време за полет, тишината зазиждат,
от гнездото ти, ветре, от мъгла правих свят,
от „здравей“ се научих да казвам „довиждане“.
Дъждовете не слушах и къде ли не бях:
и в уста на човек, и в сърцето на звяра.
Пих от слънцето суша, от очи – необят,
всеки има си свойта Мария и вяра...
... Обърни ми качулката, за да знам, че си жив,
не намирам цигулката, ветре, къде е?!
Още път нося, чу ли ме... и за мен се вържи,
щом луна пълноока от ноти прелее.
© Красимира Чакърова All rights reserved.
