Cветулките обичали до смърт
Закърпих я, макар надве-натри,
отново усмирителната риза,
една звезда усмивка ми хариза
светулки се заклеха, че дори
да сбъркам в лудостта си своя път,
ще ми напомнят, че съм ти любима,
в съня ти обич - тиха и незрима...
(светулките обичали до смърт).
И вятърът къде се запиля?
А знае колко ми е нужен вечер,
прогони го тъгата надалече,
навярно в лавандулови поля.
Наум си рецитира тихо стих,
или пък с юли мълчаливо двама,
напиват с вино женската ми драма,
че обичта сама не си простих.
А мракът на перваза поседя,
опита се фалшиво да попее,
побягнаха, което откъде е
щурчетата. И ето ти беда.
Покорна слушам Месеца отвън,
за любовта ти знаел и мълви ми,
дописвам с нежност шепичката рими...
Ще дойдеш, знам, в светулковия сън...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
