Върбата
заключи
в пазвата
деня.
Крака
уморени
повлече
над огледалната
вода.
Протегна
устни
и жадно отпи.
Натежала
от чувства,
разстели
коси
над брега.
Птици,
като фиби,
положиха
глави
в дългите
коси.
Уморен,
сънят
ги прегърна,
а времето
започна
да развива
своето кълбо.
Да дреме
и въздиша,
да чака
утрото.
© Ирена Чинтова Спасова All rights reserved.
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
