Да ти обадя
Да ти обадя, значи, оживях и днес,
и казват мъдрите, че подмладявал стресът.
Дори и свраките ме гледат с интерес,
дрънкулки нося, този блясък им хареса.
Плашилото отдавна си умря от смях,
перата пъстри са по старата ми шапка,
врабците си говорят тихо, между тях,
че моят дявол много слушкал е и папкал,
и покрай лудостта ми скитал – бос и гол,
че с мене наглава май трудно се излиза.
Спестява, казват, и последния обол,
да се спаси от мене дава свойта риза.
Но да си знаеш, че не ставам и за мим,
лицето пъзел е. И трудно се подрежда...
Животът по презумпция е къс... и мним
и оцеляват само вяра и надежда...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
