Дали

Ти си бисер в песен извисен,

докато усещам погледа си мътен.

Това е заключително смътен

моят пример, като бъдеща целувка замъглен.

Нищо не остана,

когато нещо на момента се осланям.

Никой друг освен теб не разбира,

като сирена във водата, но зазимена,

като зимата късна надвиснала,

колкото поезията ми е смислена,

за този момент живея,

бурята да се разсее

и нашето бъдеще като семка да се посее.

Но мисля на право да ти го кажа –

само на нас живота ще се засмее

и щастие ще ни залее,

нищо общо с метално – ментален свят на нещастия, като брат – познат.

Глад, глад е да се връщаме назад,

когато отзад е начинанието ново.

Важно е за мен да ме погледнеш с любов

и не към мен да се обръщаш като за лов.

Застинах в този зов,

но жалко, че не е нов.

Бос, бос като прадедите със съзнание,

изкупителни други, а съдията до нас пак свири.

Кумири да има за децата,

докато краката им в калта на жалкия проблясък на новата система за ред.

Нищо не е същото,

а онова жълтото отгоре,

ще ни извиси по-нагоре.

Защото там не съм успан.

Нищо не зависи от изборите ни,

а от борбата за мирните дни по-нататък…