Декемврийски очи за сезоните
Когато мечтая, усещам, че още живея.
Разтваря си чашката залезът – златно лале.
В градините есенни виеше сам суховеят,
сега тишина иглолистно душата боде.
Играе си зимата – злобна и мърлява котка,
заплита ми пътя, останал без своя звезда.
Копнежът за пролет припърхва, сънливо се кротва
високо отсреща из щъркови празни гнезда.
Внезапно – дори и от болка по-остро – се мръква.
Надеждата диша под тежката ледна кора.
Набождат кокичета – куполи светли на църква,
и лято сънува заспалата снежна гора.
А то е в черупка и скрито в момичешка пазва.
Но всяко възкръсване всъщност смъртта ли доказва?
© Аноним All rights reserved.
