Десет и половина минава...
Десет и половина минава...
Стана късно, десет и половина минава,
часовникът с тъжен тътен пак ни разделя,
"Трябва да тръгвам, много закъснявам!" -
вече свикнах все на ръба да живея.
Прегръщаш ме, не искаш да ме пуснеш,
а вкъщи будни чакат ме децата...
в нас бушуват вулканични чувства,
а един мъж още ми топли софрата.
А после се прибирам и се извинявам:
"Отново закъснях, имах тежък ден",
а нежен глас с любов ми казва:
"Седни, Любима и хапни добре."
И лягам си в топлото легло
и макар затоплено от неговата обич,
аз сънувам твоята любов
и ненаситно викам: "Още".
И лошата във филма се явявам,
че заслужила съм в ада да се пържа,
щом най-любимите си хора наранявам,
а най-близките си безсрамно лъжа.
Единадесет вече наближава,
че не искаш да си тръгвам знам,
но мен ме чакат, тръгвам, закъснявам...
а ти оставаш тих и ...сам.
Реших за последно сме заедно в десет часа,
не плачи, а кажи след години какво ще говориш?!
"Отгледах задочно две чужди деца
и имах жена, която никога не беше моя."...
25.08.2009
© Радослава Михайлова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Собственият ни коректив - съвестта е проговорила тук, очевидно има само страст, която е преходна за разлика от любовта.
-
Лирическата героиня е умно момиче! Когато обичаш някого, не бива да го лишаваш от бъдеще... (нито единия, нито другия) Емоционално наситена вътрешна борба!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
Просто понякога има любов, която идва твърде късно, когато нито й е времето, нито мястото... идва страст, която не си и предполагал, че можеш да изпиташ, но просто е късно. И тогава толкова много обичаш човек, че предпочиташ да се откажеш от щастието, което ти дава, само и само да не го лишаваш от неговото право на щастие. А дали ще е щастлив?! Съмнявам се, но се надявам.
Борис, лирическата героиня по-скоро е силна, но дали това е най-умната постъпка - не знам! Просто понякога човек прави така, както е най-редно и това е най-голямата му грешка!