Детето
Да не бе се заченало в тази привидна любов!
Да не бе натежало в ръце, непознали прегръдки!
Та нали върху бяло се пише животът, щом нов
сам при хората спре, и начисто поеме по пътя.
А пък те отредиха за него един пергамент,
в който крият ревниво срама от делата си прежни.
Правописно сгрешена драскулка на техния ген,
то посмя да поиска най-малката капчица нежност.
И закрета самотно в света, преднамерено зъл,
по наследство нарамило старите родови драми.
А по съвест и жребий, понесло синовния дълг –
трябва някой да бди над старика, когато най-сам е.
От наивност помисли, че стигнат ли края си, те
ще го видят с различни очи, ще са зрели и мъдри.
Ще прозрат, че е тяхната кръв. Техен плод и дете –
пък било и от страх пред Всевишния, който ще съди…
Но не стана така. Не намери към корена брод.
Как тепърва да учи човек без сърце да обича?
В тази тъжна история има и нещо добро –
изначално детето на тях по душа не прилича…
© Петя Павлова All rights reserved.
