Дневникът на един млад беладжия - 24
Къщата на чичо баба бързо спретна.
И перденца сложи да е по-кокетна.
Старите пътеки поднови със нови.
Той картина своя някаква изрови
и доволна Мери бе от резултата.
После се съветваха те за близка дата
и определиха да си ходим вече.
Страдах, че несетно лятото изтече
и не знаех с нас ли ще е чичо Ваньо.
Щял да ни закара, ала беше рано
отговора много важен да науча.
Утре пак ще пиша аз какво се случи.
* * *
Мъчно днес ми стана и за баба Койна.
Тя че и помогнахме, знам че е доволна.
Казва, че със Вежен ще си другарува.
Тъжна е от вчера, както ми се струва.
Чух, че си говори с нейната козичка.
- Утре пак саминка ще съм аз, че всички
тръгват си и с тебе, дружке, ще остана...
А пък като станах с Мери отзарана,
даже две сълзички аз видях, но скри ги
в кърпата, с която бързо тя попи ги.
Чичо, тук нощувал, днес комин ще чисти.
Искам да отгатна неговите мисли.
Гледам го, че носи някакви въжета,
четка с кръгла тежест и, свалил каскета,
той се покатерва горе до комина.
Аз го наблюдавам, с любопитство зинал.
Четката промушва в отвора ритмично.
Коминочистач е и не е комично
старото поверие - ако го докоснеш,
той късмет на тебе може да ти носи.
- Ваньо, да внимаваш, покривът е стръмен! -
Мери му подвиква и от страх го мъмри.
Дясната си вежда с черно е накичил.
Нищо, той така е вече заприличал
на онези стари коминочистачи -
чичо Ваньо стана Черен Петър значи.
Може би това е знак, че ще изпълни
моето желание вкъщи да се върнем
ние с баба Мери, ала вече трима
и щастлив завършек лятото да има!
Докато си мисля аз, в мечти потънал,
в старото корито вече съм се спънал.
Падам във водата, дето Вежен пие.
Баба е до мене. Не да ме набие,
а да ме прегърне и да ми прошепне:
- Пак от страх сърцето ми днес за тебе трепна!
Чувствам аз че Мери друг човек е вече.
Аз съм и любимото мъничко човече.
Чичо Ваньо някак я преобразява,
по-любвеобилна мойта баба става.
Коминочистачът гледа ни отгоре.
- Трябва ли ви помощ, мили мои хора? -
пита със усмивка той, готов да скочи.
- Само се намокри Митето! - му сочи
баба мойте дрехи с вадички протекли.
- Слънце септемврийско днеска е напекло.
Бързо ще изсъхне. Нищичко му няма.
Не прави от всяко нещо, Мери, драма!
Чичо е отпушил вече два комина.
- Дай сега с парцала мокър аз да мина
пода и прозорците, че са почернели.
Двамата почистват и са се навели
със глави допрени, сякаш си шушукат.
Баба Койна идва и, видяла тука
вече че привършват, радостна им казва:
- Днес какво приготвих няма да разказвам!
Супа за начало хапваме си всички.
Трудно стигам дъното в моята паничка,
че очите шарят ми, лакомството чакат.
Пурички лимонови с орехче в средата
апетит възбуждат, даже и у сити.
- Мите, как ти светят, бабино, очиче! -
Мери слага първо в моята чиния.
- Знам, че много вкусни са, гладен съм, не крия! -
казвам аз, захапал пуричката вече.
- Нека ти е сладко! - баба Койна рече. -
Утре аз саминка тук ще си кукувам...
Рано ли ще тръгвате? Колко ще пътувате?
Става ми отново тъжно да я гледам.
Баба отговаря и: Рано, лельо, в седем.
Следва:....
© Мария Панайотова All rights reserved.
