До изобилие!
Понякога се свивам на кълбо.
И в мене този възел, пеперуден,
душата ми, изпълнена с любов -
присвива я до болка и възбуда...
И после ме отпуска. До летаргия.
До птичия ми полет към звездите,
чиито брой доскоро аз не знаех,
но повече от тях са сякаш дните,
в които те очаквам безутешно,
и нощем не заспивам от вълнение,
а страстно се отдавам на копнежа,
и после го редя в стихотворения...
Понякога оставам до без дъх.
От цялата ти хубост, уникална.
Завѝра ми във вените, кръвта,
и по̀хот ме спохожда. До скандалност...
А после се разнежвам. До коприна.
И ласките ми полъх, кадифен са.
Ти толкова далеч си, но те имам.
Родена си за мен. За теб, роден съм...
Понякога ми липсваш до безсилие.
Дотолкова, че нищо не изричам...
В сърцето имам Теб. До изобилие,
с което цял живот ще те обичам!..
Стихопат.
© Данаил Антонов All rights reserved.
