Дотогава оставам си ялова
Полетели копнежи към Слънцето
за косите ме дърпат нарочно.
Всеки косъм в неясното бъдеще
се страхува от следващо робство.
Неподрéдени кичури гласност
изговарят небето на части.
Под крилата на палави дракони
затаяват дъх огнени страсти.
А домът на безкрайното синьо
е безстрастен и няма опора...
ни корона, макар невидима,
на дърво, обещаващо отдих.
Щом простя субективност на драмите
и проходя шахматно на сцената
като кон... офицера забравил,
ще играя на "мат" със вселената.
Дотогава оставам си ялова
и се любя предимно със сънища,
във които Икар ме погалва
със копнежа наивен по Слънцето.
