Добре дошла и сбогом!
И ти ще си идеш от мен.
Най-прекрасното винаги кратко е.
Вероятно за месец. За ден,
или миг на откраднато щастие.
И ще дойде най-после, очаквано -
онова, тъй мъртвешко мълчание.
Със мастило да пиша плача си,
а сълзите да трият страдание.
И така ще убия надеждата,
породила в душата ми вяра,
че всъщност не съдбата отрежда,
любовта в мен сама да остава...
Но..., върви си. И аз ще си тръгна.
Цял живот все с очите към Бога.
Ти във мен оживя със прегръдка.
Без ръцете ти - камък, надгробен съм...
Стихопат.
© Данаил Антонов All rights reserved.
