Докато
Аз някак си съм вече твърде чужда
на този град и улиците димни,
не зная на кого съм още нужна,
освен на тези мои две смокини.
Но знам, че докато го има хълма,
потънал в южна охра и тъга,
очите ми с миражи ще са пълни
и няма да си тръгна утре, ни сега.
И докато реката бавно влачи
водите си със кротко постоянство,
ще гледам дълго на брега как крачи
септември в свойто есенно пиянство.
И докато във утрините сладост
витае лека и неуловима,
гърдите си ще пълня още с радост,
че все пак тук съм и все пак ме има!
© Рада Димова All rights reserved.
The work is a contestant:
