Дори на възел пътят да е вързан
Когато аз ти кажа – нека вярва
сърцето ти. Или да замълчи.
Че още ходя боса по жарава
сред въглените виждам две очи
и нощ след нощ душата ми прогарят,
ни стих, ни звук, ни рима ги гаси.
Онази болка – от света по-стара,
танцува с мен с разпуснати коси.
И призори присвивам премаляла,
нозете изранени. Щом заспи
луната – ще целуна на раздяла
звезди - искрици в старите липи
В съня ти ще надникна – ярка, бърза
светулчица... Ще светя до зори...
Дори на възел пътят да е вързан,
по мойте стъпки огън ще гори...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
отнесе ме като тайфун гумена лодка!