Драскулчица от светлина
ДРАСКУЛЧИЦА ОТ СВЕТЛИНА
Защо за простите наглед неща
по-сложно става някак напоследък –
след здрач да прекося сама нощта
и на ръба на нищото да седна,
да дишам кротко мрака дъжделив,
звезда да уловя – като светулка,
да сгрея длани с въглена ѝ жив,
да чакам изгревът да промъждука,
и свирне ли в гората сънен кос,
да приютя приветите му щедри,
да си спестя излишния въпрос,
тежал в душата ми със километри,
да чупна хляб и да поръся сол
върху срединката му – още топла,
да ме одраска в ланшното сено
ръждясал ключ от бабината порта,
и да ме върне сто лета назад,
и с пръсти да разроша светлината,
и да послушам как жужат в захлас
свистулките на пролетния вятър,
а дядо ми как приказка чете
и ме загръща в меката постеля,
липата с дъхав пукот как плете
драперии със восъчна дантели,
и през невидима цепнатинка,
обримчена от паякови нишки,
да лумне животворна светлина
в угасналото бащино огнище.
© Валентина Йотова All rights reserved.
