Душа
Душа... Като градина в необят.
Видя ли някой пъстрите ти клони?
Въздъхна ли от твоя аромат,
когато цвят в сълзите ти се рони?
Не беше ли родена в самота
за обич, от души несподелима,
и цял живот копняла вярността,
която да намери в двама-трима?...
От мислите защо до днес кърви
за младост, от скръбта опустошена?
Дали слепец по пътя си върви
когато е посоката сгрешена?
Препъвана. Разпъвана. Гориш.
И няма кой в дима ти да простене.
Поне веднъж въздигната се виж -
как твоят жребий вече опростен е.
Как тежката умора се топи,
подобно лед, погален от лъчите...
И всичко в теб желае да заспи
за някой сън, измолен зад очите.
Душа... Като ранена синева.
Дали ще бъдеш чудно изцелена,
та в трепета на твоите слова
да се огледат вечност и вселена?
(Тленен остатък)
© Ясен Ведрин All rights reserved.
