Ще бъдш ли до мен, 
като в онзи ден.
Когато бяхме само двама. 
Под палещото слънце и 
улиците прашни. 
Бяхме двама, само двама. 

Не чувахме, не виждахме 
сочещите минувачи, сградите бетонни,
като зъбери надвиснали след  нас. 
Клаксоните на колите, миризмата на бензин. 
Миришеше на пролет, защото бяхме двама. 

Днес вървя по пътя прашен 
и всичко пак е там.
Зъбери и минувачи, клаксони, 
коли, миризмата на бензин. 
А ти къде си? Гледам този безкраен 
булевард, после уличките малки
с надежда да те срещна там.

Ако пак се срещнем, 
смутено ще се поздравим.
Ще поговорим и през рамо 
на раздяла ще си спомним, 
за онзи ден, когато бяхме двама. 

Ще бъдеш ли до мен?