До глезените в прах,
в ръцете – облак.
Дои го, ала облакът не пуска
ни капка дъжд
и прашните окови
се впиват в осолената му кожа.
Препъват го
в отчаяната почва
и облакът спаружено издъхва.
Две капки пот
завират и се пукат,
за да залеят с лавата си гроба.
Ще дойде ден
и някой ще открие
оазис сред растящата пустиня.
Но днес не е.
Пустинята оплаква
градините, които сме убили.
Цвета Иванова
© Цвета Иванова All rights reserved.
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
