Дъгата и птичето

По паважа свети дъжд. Дъгата се  гмурка
в локвите, плискайки се като дете.
Потапя косите ги, тежки от радост.
Картина от цветове,
взета от многоцветното по изгрев небе.
А до локвата - птиче. Сиви са перата.
Едноцветни. Като сълза сред вода.
А синьо-зелената кръв на дъгата
прелива във златна,
налива се с алена красота.
А птичето е протегнало крака.
Нагоре. Към небето. Измито до бяло.
Ноктите са свити, в последна тъга,
тъга по своето небе.
Сърчицето, лишено от крилете си, спряло.
Две крила пречупени, напоени с вода.
Сиви, но тежки от красота.
Красотата на безсмъртната мечта,
красотата на полета
на една неочернена птича душа.
А дъгата със пръсти виолетови
се измъква от локвата кална.
Аленееща от светлина,
тя докосва с коси две счупени крила,
лежащи сиви на паважа...