Направих крачка - направих две...
към пътя прашен съдбата ми пое.
Вървейки чувах стъпки на дете,
превиващо плахо своите нозе.
Детето в мен ме спря за миг,
и молеше ме да не продължавам...
тръгвам...и отново този страшен вик:
Че живота не мога аз да притежавам!
Вървя...Спъвам се и падам,
в мъгли преплитат се двете ми очи,
изправям се и ръка подавам,
към спомени за отминалите дни! ...