Остави ме на мира, гледам встрани,
нека за миг избягам - вечно на път,
времето се мени и как ще ме спрат,
дългото завръщане ли ми предстои,
да се завърна с гръм и трясък?
Какви спомени - всичко погина,
каква беше тази идея да замина
и сега да липсва всичко оттатък?

Сигурно е това -
лекарството за моята болка,
когато всичко се обръща,
сам си давам свобода,
сам дори да поема мога
по пътя обратно вкъщи.

В доброволно изгнание, избрал сам,
как мога да имам вина изобщо,
сякаш съдбата се гаври нарочно,
какво друго остава - не знам,
а тук сякаш живота ме напуска?
Къде другаде бих бил мен,
а на баща ми рождения ден
изглеждам съм го пропуснал...

Сигурно е това -
лекарството за моята болка,
когато всичко се обръща,
сам си давам свобода,
сам дори да поема мога
по пътя обратно вкъщи.

На колко от вас
това е познато като чувство:
ирония, самота или липса на страст?
Още много думи, които казвам на глас,
бягството ми е изкуствено
заради пътя към нас.

И на колко други
пътят, все същият, ще остане напред,
вместо вечно изгнание, дори лудост?
Затова няма и какво да се чудя,
или просто да чакам странен късмет,
породен от скука...

Сигурно е това -
лекарството за моята болка,
когато всичко се обръща,
сам си давам свобода,
сам и както другите сами не могат,
няма упование на пари,
няма упование в бога,
само светлината ми се обръща -
трябва да поема отново
по пътя обратно вкъщи.