Дългото чакане
Оня странен субект
пак е застанал
на своя балкон.
Някои казват
бил пълен галфон.
Други казват
от не знам си какво
бил болен.
Но сякаш изглежда
привидно доволен...
Гледа с поглед замаян
нейде далеко.
Нещо вътре го гложди,
сякаш не му е леко.
Отначало преследваше
голямото щастие...
В нещо велико
да вземе участие...
Да се влюби безумно.
И в замяна
гореща любов да получи...
Но после си каза:
‘Не, няма как точно
на мен да се случи!‘
И шансът когато
на вратата почукваше,
той не отваряше.
‘Тук има грешка...
Не е за мене’ –
все си повтаряше.
И така постепенно
привикна да чака
само малки,
но възможни неща.
Нощем чака от изток
да просветлее,
напролет чака гората
да зеленее.
Лете чака нивята
да пожълтеят.
Зиме чака земята
да побелее.
В дъждовен ден чака
дъждът да престане.
В жарък ден чака
по-хладно да стане.
Вечер чака ракия, салата.
Всеки месец – мизерна заплата.
Сутрин чака кафето.
Нощем чака звездите
да обсипят небето...
И така, ден след ден,
на живота браздите
му покриха лицето.
И сега ако минеш
пак е там, на балкона..
Глуповато се взира
нейде там, в небосклона...
Някой казва: "Това е
един спокоен живот."
Друг ще каже:
"Това е
живот похабен..."
Все си мисля за него...
Не прилича ли малко
и на теб, и на мен?
© Веселин Данчев All rights reserved.
