Когато дърветата губят свойте пожълтели листа,
те плачат, страдат, срамуват се от тяхната голота.
Желаят да потънат в дълбините на земята,
така че никой да не види болката и скръбта,
скрита дълбоко в техните стъбла.
Ти стоиш и гледаш го, но разбираш ли
какво изпитва, усещаш ли погледа,
който кара сърцето ти да се свива.
Аз стоя тихо и го наблюдавам,
дървото, изгубило неговите листа.
А то, горкото, наведено стои,
копнеещо да изчезне от света.
Разбирам неговите чувства,
чувам неговия глас,
колко тъжно ми шепти:
- "Моля те, листата ми върни"
Дъхът ми спира, сърцето ми ридае.
Споделям неговата болка,
защо толкова силна тя е!?

Измина време, сезонът се смени,
листата отново, пак цъфтят.
Сега дървото гордо стоеше,
викаше силно, направо крещеше.
Радваше се на новите листа,
които дойдоха с полъха на пролетта.
Красотата му беше невероятна,
съчетана с радостта.
Господи, колко малко му трябва,
за да е щастливо то сега.
Усетих как ме погледна, явно ме разпозна,
усмихна се и ми прошепна
- "Благодаря ти, че сподели моята тъга".