Небесни въпроси
Аз мога да счупя небето на малки стъкла
и там да достигна баща ми (навярно е в Рая).
Не се ужасявам от падане (нося крила),
обаче, дали той ме помни и иска – не зная.
Той може да има дете – по-достойно от мен.
И може би – нова любов – по-голяма от мама,
че иначе аз не разбирам защо огорчен
си тръгна от нас и го няма.
И няма. И няма…
Отиде, навярно, на седмото ясно небе,
където го чакаха други деца и любови.
Аз исках пръстта да се вдигне. Не бе и не бе,
но още под мрамора с кървави пръсти се ровя.
Небето прозира, когато дълбая под мен,
но няма пътека, която към него ме вдига.
Под лятното слънце, светът ми е адски студен.
Поне да ми каже : “Обичам те, дъще!”, ми стига.
Но няма ни стон, ни прегръдка, ни шепот, ни глас
и аз коленича пред празните мраморни плочи.
Пътеката, дето избра е далечна от нас
и нейното трудно начало, за мен, беше точка.
© Деница Гарелова All rights reserved.
