Един изгрев в Океана...
Един изгрев в Океана...
Цяла нощ бушувал Океана
уморен люлееше вълни,
а над него Вятър бе подхванал
да гаси последните звезди...
Малко преди изгрев стана тихо,
щом дори и Вятърът се спря-
нощните видения се скриха
и тогава Слънцето изгря...
С първият си лъч премина бавно
то над всяка срещната вълна,
Океана пламна незабавно
и до хоризонта засия:
във нюанси огнено-златисти
с подлудяли диви светлини
до Безкрая чак, със поривисти
в резонанс със Вятъра вълни...
После със лъчите си обагри
облаците в чудно зарево
и извая нежно непознати
образи с неземно тържество...
И в една дълбока перспектива
въздуха дори се разгоря:
цветове се сливаха красиво...
Времето за малко даже спря!...
Слънцето изгряло се зачуди,
никога не спирало до днес,
но разпръсна то нюанси луди
и във разточителен финес...
Огнена черта на хоризонта
раздели вълшебството на две:
долу- Океана незапомнен,
горе- Вятър, облаци, небе...
... И над Океана полетяха
риби като птици, на ята,
облаците в миг порозовяха,
смесиха се Огън и Вода...
Две Стихии: сляли грациозно
своето вълшебство над Света
в тоя изгрев, в просто невъзможна
и необяснима Красота...
Всичко беше тъй невероятно:
рибите, вълните, утринта,
Океана- върнал се обратно-
в Първият си ден от Вечността!..
И това бе тъй неповторимо
(нищо че Светът е повторим!),
че нашепвах неразбрани рими
от език до днес непреводим...
... Радвах се, че утре пак ще има
изгрев подлудял от красота
и над Океана пак ще мине
с дъх на водорасли Вечността!...
Коста Качев
Някога в Пасифика
© Коста Качев All rights reserved.
