ЕДИН ПОСЛЕДЕН ЕСЕНЕН ШАНСОН
… мете Айшето жълтите листа и в дрипави чували ги събира.
На Седмата ми пейка Есента допива предпоследната ми бира.
Мелтемът чорли нейните коси и тихо дипли светлата ѝ рокля.
На лятото – из сетните роси! – ще я търкулна, че да се омокря.
Понеже Джени в цъфналата ръж за мен забрави – и не ме повика,
за Есента ще бъда влюбен мъж, а тя – Жена за чудо и за приказ!
Със шалче от развихрени листа и рижавата блузка на драперии
из нейните зеници ще чета: – Здравей, момче! Обичам те, Валерий!
Еех, де да бях наистина момче! – щях пролетни дъбрави да ѝ стеля.
Дали – додето Времето тече – за нас ще дойде Сляпата Неделя?
Щом благо Есента ме приюти, ще ми разчупи топлата си пита. ...