Дъжд, който с огън шепти,
думи изтъкани в твое преди,
време от прах, което боли,
всичко е спомен, който кърви,
последни в усмивка твои следи,
беше шега, така ли реши,
тогава защо я спаси...
и измъкна от тези червени реки,
с дупки вместо човешки очи,
не знаеща думата спри,
танцуваща в свои тъмни искри...
и повтаряща тихо – Ти, ...