Една въздишка спасение
Там в онази килия,
във която съм няма,
сълзи нявга съм трила
със ръцете на дявола.
Аз не искам да гледаш,
как съблазнява.
Аз не искам да падаш,
когато ранява.
Тук листата не греят,
през прозорец от кърви,
и житата не зреят -
във зениците мъртви.
Зад забрадка целувам
десет грама надежда,
а бардака бленува
топлина без одежда.
Ето съвест трошлива,
запази я на сянка.
Ето обич ранима,
удуши я във дрямка.
После с вятъра бягай,
там треви да посееш,
знам с щурчета наравно
надалече ще пееш.
Ще съм птичка за тебе
във стената вградена,
малка кратка поема,
от въздишка спасена.
© Силвия Илиева All rights reserved.
