..........
Зората докосва ме нежно с устни топли.
Разстила златисто-пурпурните си лъчи.
Заслушана в моите ридания и вопли,
тъгува с мен, безропотно мълчи.
И спуска се мрак, зората тъжи,
сиянието бавно с безкрая се слива.
Огорчена от толкова много лъжи,
а беше време, аз бях щастлива.
Тъмнината бавно ме обгръща,
с дъх студен пронизва ме сега.
В спомените, от които бягам, тя ме връща,
изтръгва стон болезнен от моята душа.
Толкова е страшно да си сам в мрака,
да не виждаш нищо, да те плаши всеки звук.
Сърцето ми копнее да избяга,
но страхът и болката държат ме тук.
Ах, зора сияйна, топла, нежна,
отправям днес към тебе своя взор,
обгърни ме, дай ми пак надежда,
избави ме от душевния затвор.
Отнеси ме надалеч към светлината,
подари ми мъничко от нежността,
научи ме да не ме е страх от тъмнината,
покажи ми как отново да съм истинска жена.
© Ани All rights reserved.
