Ех, мъко моя, лудост вечно млада
Защо, любов, си толкоз докачлива?
На пръсти знаем всички номера.
Да съм покорна хич не ми отива,
как себе си и теб да разбера?
Ти искаш да владееш, аз се дърпам,
все някоя се цупи. Докога?
Овенът, мила – да го вържеш в кърпа,
копита ще стърчат или рога.
Трещя ли, ти се правиш, че те няма,
метлите си кръстосваме. Нали,
жени сме. Между лудост, грях и драма
и двете крием колко ни боли.
И музика гърми, и кюнци падат,
от хиляди затръшнати врати...
Ех, мъко моя, лудост вечно млада,
която този мъжки свят върти.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
