Ехо
Накрая се отдръпваше и лятото,
като вълна прибра се към морето.
Машините прибираха посятото.
Децата тичаха след него: Ехооо! Ехо…
Застинали на кея те го викаха,
гласчетата насичаха покоя.
Отвръщаше отдолу вятър с тихата,
с най-тихата въздишка на прибоя.
Тъй чаках там до тях, но не за лятото,
тревожех се, че няма да се върне.
Аз виках теб, но може би и вярата,
че утре няма с тебе си тръгне.
Че пак ще я намираме през бездните,
душите ни ще бъдат песни птичи.
Ще пеем, чу ли? Даже да изчезнат те
надежда, вяра, болка или всички!
Ще ми отвърнеш… Чуваш ли? От някъде.
А всъщност ще си близо. Ехо. Ехо…
Прегръдката ти носена от вятъра,
ще сложа като дреха на сърцето.
Ще пея( нищо че никак не умея).
И с шепите ще моля: Ехо! Ехо!
Децата ще подскачат покрай мене
и лятото ще дойде скоро тихо.
© Силвия Илиева All rights reserved.
