Ехото стене
Щом се спуснат звездите среднощни
и вятърът стихне в клоните стари,
луната закръглена и кротка все още,
земята с лъчите си отново ще гали.
Потрепва въздухът пак от въздишки,
с дъх на вино по устни разлято
и спомен наситен с мили усмивки,
в изгрев родени от нещо познато.
Ръцете на мрака в мен се преплитат,
галят душата ми с пролетен чар
и всяка молитва, сърдечна и тиха,
се слива със пулса на нощния жар.
А ехото стене в небето бездънно,
сърцето препуска, като във галоп,
животът е пламък, изгаря безмълвно,
разпалван от шепот, от жажда и зов.
© Миночка Митева All rights reserved.
