Навън е студено и вали,
пълно е с безброй отчаяни очи.
Всеки умислен на някъде бърза,
не усеща как ежедневието му омръзва.
И никой няма време да каже „Добър ден!”,
да се спре без да изглежда смутен.
Всеки мисли за работа, власт и пари,
не остана нищо, което света да краси.
Защо, когато влезем вкъщи
се захващаме веднага с медии могъщи?
Защо поне за малко
не се отървем от заниманието жалко?
Защо не поговорим с хората около нас,
защо не им покажем любовта поне за час?
И без друго животът е единична награда -
трябва да го изживеем със наслада,
да се откъснем от материалния свят,
да не казваме, че животът е ад.
Нека обичаме, нека бъдем добри,
нека се радваме дори на слънчевите лъчи
и тогава пред прага на смъртта
ще си казваме: „Да, аз живях така:
успях да обичам, да бъда щастлив,
открих, че всъщност светът е красив!”