Eмоцийки
В ранна утрин, ей така,
взела кошничка в ръка,
тръгнах смело из града,
емоцийки да събера,
че във пустия хладилник
тъга само се кандилка,
няколко парченца мъка
и с изтекъл срок разлъка...
Виждам първия - младеж
със коси като на еж,
тъй навъсено поглежда,
сякаш цялата си прежда
от житейските неволи,
бурни страсти и крамоли
е разбъркал безвъзвратно,
хич, не вижда слънце лятно...
Вторият пък две торби
във ръцете си държи
и след своята жена
едвам влачи телеса,
но поглежда ли ме – не,
даже и да му се ще,
че семейният му мир
е на зъб на крокодил...
Сериозен господин,
уморен, но явно мил,
носталгично си въздъхва,
поглед в спомените пъхва
към една желана пазва,
ала сякаш чувам казва:
„Да внимавам с тез болежки,
че на нея пише: „Грешка!“...
Там, да може да паркира
място друг едвам намира,
часá свъсено поглежда
под единствената вежда...
Майки, лели, баби, стринки
не останаха саминки...
После хуква изведнъж,
в образ на робот, не мъж...
И девети, и десети...
все отчаяни и клети...
Кошничката се запълва...
Ах, защо, защо ли тръгнах?
Красота, любов желах,
а пък... я, какво събрах...
.........
„Слънце!“ - Звънва телефона.
Всички облаци прогонва...
© Валентина Лозова All rights reserved.
