Есенен спомен

Есенен спомен

Сънищата си отиват, а аз оставам пак сама,
като онази, никому позната, малка падаща звезда.
Като листо през есента, понесено от вятъра,
като главния герой на сцената на театъра.

И никога не съм си мислила, че някой ден ще дойде този миг,
че ще се чувствам тъй самотна и няма да се чуе моят вик.
Вятърът мечтите ми открадна, тъй както на дърветата листата взе,
и тихо е съвсем навсякъде, тъй както тъжна самотата е.

Стъмва се навън отново,  в стъклата вятърът се блъска,
но топлината вътре няма я, а огънят в огнището  не съска.
Тук дом не ще намеря,  нито онази сладка топлина,
която тъй нежно блика от ласката й  майчина.

И слагам шапката и ръкавиците и около врата увивам шала,
и тръгвам на разходка в парка с едничка мисъл за раздяла.
Защото домът ме чака там далече, през реки и планини,
онази красота неземна на родните ми долини.

В сърцето вечно ще живее красотата на оназ природа:
Планините и реките, и песните, и съпровода.
Една страна в света ми има, откакто бях дете,
България се тя нарича: единственият дом на моето сърце!

П.П. Тези редове са посветени на всички, който като мен, са далеч от родината и копнеят да се завърнат у дома!