Ето, тук съм, човеко, безгрешен
И събирам пак храброст да взема
въглен жив, който хвърля искри,
бързо разумът нейде ги скри
всички думи. Безмълвна поема
пише тихо сълза, но превръща
в сол кристална и капка вода,
всеки опит да се убедя,
че домът непременно е къща,
сред стените ѝ, бялото драска
беззащитните мои очи.
Разум, враг мой, за миг замълчи,
превърни аргументите в ласка.
В този свят – от безумие болен,
неизписано късче небе,
чака стих. Само обич ли бе
тази болка – безсънна отколе?
Ако някак нощта си преглътна,
приседливо коматче е тя.
Аз макар и за ден ще летя,
нека грачи тълпата: — Безпътна!
Ето, тук съм, човеко, безгрешен.
Хвърляй кал! Смелост имаш ли ти?
Щом науча скръбта да лети,
споменавай ме: — Грешница беше,
но ми липсва усмивката блага
и гневът ѝ ми липсва дори,
ако в ада тя нейде гори,
виждам – дяволи в паника бягат,
че и там тя изписва навярно
всяко кътче на черния ад
и създава, на обич богат,
свят от стихове – дявол да парнат...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
