Като сутрешно черно кафе,

усмихва се в утрото

с влажни очи - кадифе.

Тогава отчупвам от мъката -

вчерашен хляб споделен.

Евгения лицето си скрива

при всеки щастлив комплимент,

когато съня ти изплита

от жилав безцветен сатен.

Евгения повярва на всичко красиво,

повярва, че ние сме

красиви били.

Когато ѝ кажеш, че тя е

красивото,

небето ще рони

тихи сълзи.

Защото единствено тя ще

поиска да смъкне нощта

от моите плещи.

Дори и смирено да гаснем 

и шепнем за лютия мраз

и черната киша.

Евгения...утрото идва,

мисълта отрезвява,

тогава сънят си отива.

На пода до мен се търкалят

часовник и евтино вино.