Тази моя тъга с прежаднелите устни,
този малък и гладен за мен паразит,
се е впила до вените чак и не пуска -
сякаш знае, че с нея отдавна сме квит.
С насълзено око ме сканира и шепне,
че не съм като другите – грешка в пола.
И с прегръдка, по-здрава от тръни на репей,
ме оплита, та уж да не бъда сама.
Тя е в мен, с верността на напъждано куче,
и обича ме ( може би, просто на вкус ).
Тази моя константна тъга ме научи,
че съм минус, дори и когато съм плюс. ...