Пътеката ме води. Аз й вярвам –
спокойно следвам нейните завои.
Не съм сама – до мене крачи вятър
и всичките посоки тук са мои.
Върхът висок е. Няма да го стигна.
Но пак вървя. Душата ми е в полет.
Аз дишам свобода. Това ми стига.
Не мисля ни за вчера, ни за после.
Пътеката не пита, тя си знае –
със стъпките ми тихо разговаря...
Не са ми нужни пътеводни знаци –
пред мене хоризонти се отварят.
© Елица Ангелова All rights reserved.
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
