Приседнал на прага на есента

рисувам с лулата си

индиански послания…

Над омарата от делнични ласки

надига глас

тромпетът на изневярата,

а залезът почерпва

първата надежда

с малка маргарита…

Синеокият идеализъм на душата ми

разкъсва своята окръжност

и не мога вече да пресметна

диаметъра на добротата…

Какво ще правя, когато

тъмночервената риза на гроздобера

ми предложи дълбоко отдаване?...

Допушвам лулата си.

Изпращам последни послания,

но отговор няма…