Гълъбова сутрин
Тази сутрин съм странно трамвайно-самотен, любима!
Силуетът на облак танцува с деня над пиацата.
Всеки спомен тежи. Но усещам, че още те има —
и по релси, по жици, в телцата върху им накацали...
Отвори си очите, любима — цитирам ти Яворов!
И макар че изричам понякога думите слято,
бих останал до теб и докрай бих се влюбил навярно
в раменете ти, сбрали уюта на Витоша лятос.
Разпери си ръцете — рисувам ти цветно хвърчило.
С тази рокля на гълъби днес на дете ми приличаш!
Твоят свят отесня — полетѝ, подскочи безпричинно
и юмрук стовари върху тихото земно привличане!
Аз навярно те бих обожавал през дните и нощите,
ако вече не беше насън и наяве богиня!
И навярно възпял бих косите ти хладно-разрошени,
да не бяхме осъмнали с белия изгрев погинали!
Ти — защото избра през душа на дете да изчезнеш,
аз — защото без теб планината до пръст ще се срути
и в полите ѝ, нейде в редичката с нови ковчези —
ще съм два стръка рози, лежащи безмълвно на скута ти.
Ранобуден неделен трамвай часовете ми тътри.
Булевардът въздиша под прашен неон и таверни.
По стъклата чертая крила и ги пускам навътре —
към най-птичата пазва, последно изпърхала вчера.
---
© Станислава All rights reserved.
