Hа раздяла
Небето – ниско, сякаш хей така
сега ще го докосна и изтрия
сълзите. — Добър ден! – ще му река,
а вятърът от близката кория,
едва отворил сънени очи,
ще погне облак плачещ. За какво ли?
Подгизнало врабче ще загълчи
за нещо свое в мокрите тополи.
Коминът кашля, струйка дим пълзи
по него и ноември се изниза,
опрал в небесни бисерни сълзи
за сетен път най-пъстрата си риза.
Последна роза с тънички бодли
ще кърпи този ден, за да я има.
Но много скоро сняг ще завали,
ще дойде в късна нощ незвана зима.
Над дирите ѝ вълчи ще кръжи
смъртта – нечута, ледена и бяла.
Погребаните шарени лъжи
ноември ще оплаче на раздяла.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
