Не ми бронирай цялото сърце,
Тъга! Пусни ме мъничко ... да дишам!
Със нежно виолетово перце
да мога всяка строфа да напиша.
Да обясня с езика на дъжда,
как сЪлзите ми тичат по земята.
Как всяка нощ ръката му държа,
гласа му чувам в шепота на вятъра.
Усмивката му стълба е сега.
Със сетни сили в нея ще се хвана.
Не ми бродирай нощите, Тъга!
В съня съм с него . Там ще си остана!