Хиляда години самота

Poetry » Philosophical

863 0 1

Привечер, когато завали дъжда,

силуетите на лодките се изкривяват,

ивицата суша, де човешки крак

не стъпва, се превръща в остров...

Тогава на пристана на самотата светлините

мъждукат, сякаш са лъч на светулка,

която Бог ни изпраща

в дългия и неизвестен път към себе си.

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

Comments

tanyavd (Татяна Борисова)

Труден е пътят на себе откриването. Поздравления за този наистина философски стих! Учудвам се, че никой не коментира.

2010-11-07T17:10:39+02:00

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...

Poetry 5.3K 5.0

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Poetry 4.9K 5.0

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....

Poetry 5.7K 5.0

Синьо.цвете

Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...

Poetry 5.6K 5.0

paloma66

АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...

Poetry 4.3K 5.0

imperfect

Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...

Poetry 5K 5.0