Хиляда години самота

Poetry » Philosophical

859 0 1

Привечер, когато завали дъжда,

силуетите на лодките се изкривяват,

ивицата суша, де човешки крак

не стъпва, се превръща в остров...

Тогава на пристана на самотата светлините

мъждукат, сякаш са лъч на светулка,

която Бог ни изпраща

в дългия и неизвестен път към себе си.

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

Comments

tanyavd (Татяна Борисова)

Труден е пътят на себе откриването. Поздравления за този наистина философски стих! Учудвам се, че никой не коментира.

2010-11-07T17:10:39+02:00

maistora

На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...

Poetry 9.9K 5.0

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...

Poetry 5.3K 5.0

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...

Poetry 5.9K 5.0

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...

Poetry 4.8K 5.0

paloma66

> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...

Poetry 5.1K 5.0

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....

Poetry 5.7K 5.0