Hищото от нещото
Опазих ли я добротата – святата,
от себе си или от всеки друг?
Дали сега, когато свършва лятото,
тя – бяла птица, ще потърси юг?
Не чини вече нищо добротата ми –
пробит и носен на връвчица грош,
разпада се душата ми – на атоми
и стих по стих я сбирам всяка нощ.
А денем все по-често си хортуваме,
в клошаря градски Бога разпознах,
за опела̀, кръщавки и сбогуване,
за добротата ни – изконен грях.
И все по-често си дарявам вещите –
дошлият гол отива си по-гол
и взема само нищото от нещото –
една сълза – нагарчаща от сол.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
