Хляб за пътника
По залез меденият дракон
открадна слънчевата пита.
Пчели небесни безпощадно
дълго и със стръв го жилиха.
Кървеше той, докрай удави –
сред пламъци и златна пепел,
валма в кармин и звезден прах –
площадите с бездомни пейки.
А този град, смълчан и сгушен,
във смог и пушеци загърнат,
за миг дори не спря да слуша
суматохата, че иде свършекът,
че пада мрак и дебнат страсти,
неведоми и непростими.
Хлябовете за причастие
мухлясали са и ги стриват
с ноктите си груби къртове,
развлачват крехките им фибри.
С кълнове, наболи в кръстове,
пленяват мислите ни нелогизми.
Да бягаш ли? Нима ще можеш
петак размèнен да намериш
и овехтялата си кожа
да спазариш с ездача черен?
Страхът изостря сетивата,
страхът ни свива и загръща,
щом няма връщане след здрача,
без слънце, без уютна къща.
Пастирите, които идат,
губерка и канап поднасят,
очите им са като въглен,
езиците им съскат ядно.
От златната си тежка чаша
дали ще сипне изгрев после
над непокорното си стадо
умореният и свъсен Бог?
Нощта не питай – онемява,
пред миглите ти щом разстели
платнище и омайна плява
отвъд Морфееви предели.
Попитай скитника у мене –
дано да спре, да отговори –
как всяка мощ мълчи и дреме.
И може да е късно скоро
да бъдеш друг, да бъдеш някой –
човек ли, роб ли – ти си знаеш,
сподвижник, враг или приятел,
но не слушателят нехаещ,
дори случаен наблюдател,
но не и безучастен зрител.
Стани творец, бъди ваятел
един път в този свят на цифри.
Дори да бъркаш, да си грешен
тръгни и намери си пътя,
загубиш ли се, ще е лесно
да отброиш обратно стъпки.
И тъй навярно да провидиш –
малката искрица Божия
как мимолетно ще си иде.
Но диря да остави може!
© Валентина Йотова All rights reserved.
