Храм
Сънят ми е топло ухание
на прясно косена трева,
и рожба на древно предание
и дъжд, напоил угарта…
Животът ми спуска се бързащо
тревожен, накъсан и жив,
Защо все към тебе ме връща?…
Аз зная, че с мен си щастлив.
Реално е всяко докосване
в мига, заслепил вечността.
След него са неми въпросите,
след него я няма нощта…
И в стона на всяко обичане,
в очите на всички мечти,
в часа на последното вричане,
една самодива шепти…
До другия миг на откриване,
до другия вик във нощта,
молитвено в тебе орисана
аз храм си издигнах сама…
© Йорданка Господинова All rights reserved.
